Една изповед за ужаса от преживяната катастрофа и усилията на двама млади да продължат напред

Камелия Димитрова трогна стотици хора със своята изповед за тежката катастрофа, която са преживели с мъжа до нея и трудните стъпки напред, след случилото се. Ето какво сподели тя:

Една година след катастрофата…

25 август 2020г. 3:30 през нощта – началото на нашата връзка. Като всички млади хора на 19 години ние също обикаляхме с колата и излизахме предимно вечер. Но ти никога не прекали. Никога не превиши скоростта и не наруши правилата.
На 16 януари 2021г. имахме уговорка вечерта към 19:30 да ме закараш у приятелка в Пордим. Около 18:30 заваля сняг. Когато тръгнахме, все още валеше. Караше с 50км/ч. За миг видях как колата излиза от пътното платно. С натискането на спирачките, тя се завъртя и за части от секундата усетих мощен удар, притискане в гърдите и стъкла през лицето. Отворих очи и видях дима под капака на колата. Излязох и се хвърлих на земята. Видях, че колата е ударена в дърво и то от страна на шофьорското място. Извиках те няколко пъти, но не чух отговор. Влязох в колата, за да видя как си. Имаше стъкла навсякъде. Помислих, че си в безсъзнание и мога да те събудя. Извиках няколко пъти името ти и те бутнах леко. Заплаках. Погледнах главата ти от другата страна. Беше ударена. Кървеше. Оказа се, че си в кома. Нямах време за губене. Много тежко дишаше, дъхът ти спираше. Освободих гърдите ти от колана. Звъннах на 112 и излязох на пътя да потърся помощ. В този момент мина кола. Подмина ме, но се върна. Оказаха се мъж и жена, които направиха всичко, което беше по силите им. Те също звъннаха на 112, вкараха ме в колата на топло, дадоха ми вода. Бях в шок, треперех. През 2 минути питах дали си жив. Когато дойде линейка, исках да дойда с теб, но не беше позволено. Медиците съобщили на мъжа и жената, че състоянието ти е много тежко и вероятността да оцелееш до болницата е минимална. Не ми казаха. Искаха да ме предпазят. Роднини ме взеха и ме откараха до плевенската болница. Това, че трябваше да бъда прегледана, беше оправданието ми да вляза и да разбера как си. Зашиха те, остана в реанимация. В следващите 2 дни, с всяко позвъняване на телефона, аз очаквах лоши новини. Излезе от реанимация, но 2 седмици беше в безсъзнание. Последваха тежки дни, трудно се хранеше, не говореше, беше сърдит на света. Месец след катастрофата беше изписан. Започнаха първите ти опити да проходиш. 2 месеца беше объркан, правеше опити да се нараниш, не искаше да пиеш лекарствата си, не искаше никой покрай себе си. При едно от посещенията ни при д-р Овчаров той прецени, че е време да ти съобщи истината. И така ти разбра, че си с черепно-мозъчна травма след катастрофа и се въстановяваш. Тогава започна промяната. Бързо върна паметта си. Заедно ще можем да осъществим мечтата си – да обиколим България.
Няма да коментирам всички разочарования от държавните служители и „хора“, с които се наложи да комуникирам през този период.
Благодаря ти, че остана жив. Благодаря на д-р Овчаров, на медицинските сестри и санитарките, за отношението и грижите. Благодаря на родителите си за подкрепата. Благодаря на роднините ти за грижите, които полагаха. Благодаря на психолога си, че заедно се справяме с паник атаките и стреса след инцидента. Благодаря на рехабилитатора ти – Марио. Благодаря на Сърмена и мъжа и за подкрепата в онази нощ и приятелството, което създадохме.

Тази история ни показва колко ценен е човешкият живот и как всичко може да се промени само за един миг. Колко е важна човещината и как хората, спасили живота ти, се превръщат в истински приятели.

Източник: strumapress.com